Дончо Папазов

...вече и в океана на световната мрежа

  • Увеличете шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намалете шрифта
Невъзможният път

Предговор

към 'Невъзможният път'

(Издателска къща Мартилен, София, 1994) 

 

НЕВЪЗМОЖНИЯТ ПЪТ – НЕОБХОДИМИЯТ ПЪТ


Този път не беше вървян даже от моторен кораб. Непознат и очевидно никому ненужен, зареян в най-южните ширини на Световния океан, омотан от айсберги, смразен от тъма и диви ветрища, прегърбен от исполински вълни, нормално сякаш бе моряци и ветроходци да го обявяват за „невъзможен” и да го виждат само като пунктир върху картите – там някъде, в най-долния край на глобуса, току пред вечните ледове на Антарктика. На добре въоръженото с техника човечество този най-кратък през меридианите на кълбото път не бе необходим, не бе изгоден. И той, единствен може би, бе оставен без фар и без пристанище. Но макар и никъде и от никого неочакван, Пътят съществуваше и тази реалност е вече едно достатъчно основание, за да бъде извървян...

Ние най-после имаме книга, която овладяно, но и увлекателно преповтаря, като на книга, разбира се, изживяванията Дончови по „невъзможния път” и в полярната зима. Тази книга е едно свидетелство и един пътеводител. Тя свидетелства, че всеки достатъчно добре подготвен във всяко отношение ветроходец може да има сполука на юг от 40 и 50 градус, даже и зиме, тя очертава един възможен път сред „невъзможното”, една графика, която никога няма да бъде повторена градус по градус, но ще бъде приближавана и покривана тук-таме от яхтите и капитаните, дръзнали да потвърдят и обогатят вече направеното. Тя е и едно свидетелство за вълненията и разсъжденията на българския интелектуалец от ледения период на нашата най-нова история.

Дончо Папазов е спасил и себе си, и книгата си от измисления човек. Думите му са плът и кръв от времето, което му се падна да живее, те са изречени от същия този Дончо, който търпеше унижения и подигравки, който хлопаше от врата на врата, за да убеждава и придумва по-добронамерените към него, от същия този Дончо, който можеше да пише благодарствени писма и телеграми, защото наистина имаше кому да бъде благодарен и да спасява от недостойните, от недоучените или от дипломираните глупаци най-съкровеното от мислите и чувствата си. Да крие забранените дисидентски книги в лодките и в яхтата си, да ги разнася по приятели и да отиде след това на среща с най-високопоставени функционери и чиновници. В онова време Дончо Папазов бе залят от хулни думи, но получи и много ласки. В него се бяха прицелили и всеможещите велможи, и сплотените като в юмрук завистчии от заливите на нашето море, които виждаха в безбожния софиянец овластен конкурент на ленивите им, патрави мечти и намерения.

Като всяко „дете на социализма”, и Дончо, за да отплава към ледените води на южния континент, трябваше да изпотроши немалко сухи ледове в отечеството си. Не познавам друг българин с неговата енергия, с неговото постоянство и умение за лавиране. И с умението му да премълчава, поне за момента, важни, същностни думи. Неговите благодетели (а те не бяха малко) тъй и не можаха да систематизират в някаква яснота даже основните му възгледи за живота и за системата, сред която съдбовно бе попаднал. Те не усетиха дори, че Дончо е тяхната пълна противоположност. Тръгнал към една висока цел, заложил живота си в нея, Дончо можеше да си позволи дребни лъжи и по-едри хитрини, премълчавания с усмивка и всякакъв вид чудатости, докато стегне и потегне поредното си плаване. Така беше, свидетелствам, че беше така. Но той умееше да се завърне по най-достойния за моряка начин – бодър, щастливо ухилен, шеметен и горд. И щедър, както бе казал поетът. И винаги с трибагреника в дясната ръка или на кърмата...

Макар и издънка на религиозно семейство, Дончо не е религиозен. Не е и космополит. Той е един вторачен в отечеството си мечтател, който изгни в моретата и океаните на Глобуса, за да срещне големия свят с милата си, сладкодумна и песнопойна България. И трябва да се признае: той счупи черупката, която обгръщаше морския ни бряг. Първото му (прекосяването на Черно море със спасителна лодка, заедно с Джунцето) и последното му плаване, на което е посветена тази книга, са несравними като човешко изпитание, като навигационно и моряшко умение. Но сърдечно аз лично съм привързан повече към първото. То бе първото документирано плаване на българи, под български флаг, от западния до източния бряг на Черно море. Мъж и жена, които даже не бяха съпрузи и седяха за първи път в спасителна лодка, свалена заради тях от пасажера „Г. Димитров”. А беше 1972 година – в 94 година на Третата ни държава! Оръжие от Одеса бяха измъкнали нашите рибари, но ни Колхида, ни златното руно бяха омагьосали свободния им, божем, живот. И им се падна на софиянците Дончо Папазов и Юлия Гурковска по моряшки да се здрависат първи с Колхида. А аз си кътам тази година – 1972 – като първа за българското крейсерско ветроходство, въпреки че „Джу – ІІІ” не беше яхта, а лодка с платно и въпреки че преди това наши крейсерски яхти бяха плавали, и то не веднъж, до Одеса, но винаги подредени в строй, винаги охранявани или привързани към двумачтовия кораб „Веслец”. Тогава така беше. Дончо и Юлия ни отърваха от това противно въже...

Сигурен съм, че даже и сега, през 1994 г., когато вече е навършил 55-ата си година, Дончо Папазов има идеи поне за 10 плавания. Но не за плавания „въобще”, а „за първи път”. Дончо повтаря пътища само, когато е зад волана на автомобила, в железница или самолет. Пътищата му в моретата и океаните или са първи като навигационна прокладка, или първенстват с плавателното средство, избрано грижливо и целенасочено. Звездите и вълните никога не са му били достатъчни, защото Дончо е загрижен преди всичко за флага – на флага ни принадлежи той, нему той е обречен. Ако някой сърцевед иска по-нашироко и по-надълбоко да тълкува нашия мореплавател, трябва да посегне първом към този ключ.

Пред книгата, която вече е притежания на образования свят, трябва да си призная, че аз бях против околосветския рейс на Дончо Папазов в най-южните ширини на Глобуса. В нашите препирни аз бях един егоист, който не искаше да загуби най-добрия си приятел. Простено да ми е, но аз не вярвах, че ще оцелее. Разбира се, че имах обективни аргументи за това: той отиваше към петдесетте, бе претърпял вече тежка сърдечна криза, два път се мъчи да сваля излишните килограми в специализирани лечебници, имаше висок холестерин, болни китки, късогледство и астигматизъм (а го чакаше тъмата на Антарктика), разпиляност в бита, която е особено опасна за самотника. Изброявах, натъртвах, подчертавах. Дончо седеше по турски на килима, а болните му очи бродеха по картата, където Пътят бе вече очертан и измерен в мили и денонощия. Знаех, че няма да му попреча с нищо, но си казвах: „Нека да мечтае, все едно „Тивия” няма да се сдобие с двигател за море”. Тръгна със „сенокосачка” или с „комбайн” – не помня вече. Методи Савов, другарчето, сменният вахтен от Созопрл до Буеност Айрес, стъпваше за първи път на яхта. Но зад него бяха Кавказ, Памир, Айгер, Лхоце, Еверест. Мето никога няма да може да изброи прецизно „баирите на живота си”, но го чакаше океанът... „Другар и мъж ми трябва, казваше Дончо, а с щурвала и с платната ще свикне за една седмица...” И пак излезе прав, и пак се получи, и пак победи! На созополския пристан, разбира се, не го чакаше белоснежният оркестър на флота. Дончо свали флага от кърмата и го подари на България. Къде ли е този флаг сега? Питам се, защото според няколко ежедневни вестника Дончо Папазов нито е обиколил света, нито се е завърнал по море и с „Тивия” в Созопол! Роденият за бедност и с парите на Рокфелер няма да може да се измъкне от дрипите си...

Изминаха се шест години вече. Самотна и стара „Тивия” люлее мачтите си на созополския кей. Дончо сънува Океана и „Тивия”!

Димитър Езекиев