Дончо Папазов

...вече и в океана на световната мрежа

  • Увеличете шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намалете шрифта


Е-мейл Печат

 

Човекът пътува със спомени. Независимо от желанията ни в много от постъпките ни присъства стореното от прадедите. Спокойното време предразполага за семейни спомени. По бащина линия пра прапрадядо ми Дончо Папазоглу е бил търговец на розово масло в Казанлък. Някъде около 1830 г. е основал първата българска къща за износ на розово масло. Дядовците му са били свещеници - оттам е и името Папазоглу - син на свещеник. Първото момче се е кръщавало на негово име, същото, което нося и аз. Прадядовците ми успяват да изместят арменците и французите в търговията с розово масло. Те основават монопол и прехвърлят бизнеса от Цариград в Казанлък. Имат кантори в Париж, Лондон, Рим, Ню Йорк и т.н. Били са богати. Ходили са на Божи гроб. Левски се е крил в нашата къща. Писал е писма до тях, които се пазят в музея на Казанлък. Прадядо ми и дядо ми са били депутати. След Съединението той, Гешев и митрополит Климент отиват при императора в Петербург да искат одобрението му за Съединението. Дядо ми Дончо завършил Роберт колеж в Цариград, а после Висши стопански науки в Париж. Брат му завършва химия, отива да живее в Америка, защото не му давали да се ожени за любимото момиче. И двамата умират млади. Баща ми е учил в Роберт колеж в Цариград и право във Франция. След 9.1Х.1944 г. беше изтезаван, беше изпратен на лагер, а след завръщането му всички бяхме интернирани. По майчина линия дядовците ми са били търговци на розово масло. Дядо Сашо е завършил Роберт колеж и икономика в Англия. Бил е депутат в Народното събрание. Нито един от дядовците ми няма чисто политическо или военно минало. Били са обичани хора. В Казанлък болницата, старопиталището, част от манастира и черквата са строени от тях. Къщите им са запазени и са образец на тогавашната архитектура. В дома на дядовците ми е спал руският престолонаследник и там е подписано примирието с турците през 1876 година. Сега тя е музей. Дядо Сашо и вуйчо ми Петко в 1910 г. правят първата обиколка на Европа с открита кола през зимата. Историята я зная от вестниците. Нито един от тях няма нищо общо с морето. Но всички са пътували из Европа по шест месеца всяка година. Стигнали са дори до Америка.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

 
След дванадесет дни не усещам самотата. Нямам страхове, неудобства и лоши мисли. Все едно че съм роден за самотник. Преди да тръгна, писах на Митето Езекиев: "Сам съм си достатъчен". Ако още преди 20 години бях тръгнал сам, щях да стана един преуспял самотник. А аз имах най-хубавите си години със спасителните лодки и Тивия. Като никога сега си давам сметка, че те бяха начинание, в което залагаш всичко, най-вече кожата си. В което, ако времето е лошо, ако лодката се повреди, ако се разболееш, ако си счупиш крак, ръка, ако те прасне гикът в главата, ако паднеш в морето или дори сбъркаш и не успееш, всички ще те награкат. Ако пък успееш, пак ще говорят против тебе и ще ти завиждат. Не всичко по време на подготовката е като в романите на честта, висиш пред канцеларии и чакаш подпис. Човек трябва да има сили да надвие мъката и неразбирането. Да не мисли, че като рискува живота си, всички са длъжни да разтварят врати с усмивки. Времето ни е такова, че дори подписващият иска разрешение да рискува. Защото пропаднеш ли, от него ще търсят отговорност. Глупаво е, но - факт. И трябва да тачиш помощниците си, да им отделиш меда на душата, да им направиш нещата интересни. Да видят смисъл да бъдете заедно, съмишленици и новатори.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Насрещен вятър, дъжд. Триселът ми прави номера. Мачтата има конструктивен дефект, релсата е съвсем до палубата и не мога да вкарам платното. Оправям я по нашенски с чук и секач - любимите инструменти на българската техническа нация. В работилницата това би било лесно, но тук здраво клати и нямам опора и сила. Зарадван, вдигнах измъчения трисел. Развявам оранжевото му великолепие и ми е драго. Днес, 30 май, е решаващият ден. Цяла нощ препускам като луд и стапям милите до Хорн. Остават ми още десетина. Десетина мили, мили хора, и ще постигна мечтата си. Двадесет години плавам към нея. Сто хиляди мили изминах по всички океани на света. Осем пъти преплавах Атлантика, три - Тихия, два - Индийския. През всички най-трудни в света за навигацията места минах. Торесовия проток, вълните убийци, нос Добра надежда, "ревящите и неистовите ширини" и след два часа последната и най-трудна цел - легендарния Хорн. Хорн, приятелю, няма да те видя, на четиридесет мили на юг съм от тебе, но в твоя чест ще гръмна бутилката шампанско, която още в България приятелят ми Марозов ми връчи с изючително тържествен вид.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Небето е мрачно, покрито с облаци. От Вчера барометърът бавно пада. В 9 ч 30 мин, когато очаквах да бъда пред нос Хорн, се оказа, че Вече съм го минал, без да усетя.течението ненадейно подскочи с 1,5 Възела и ме измами. Сега имам право да заявя - преминах "невъзможния път" в невъзможен сезон. По обратния път изчислих, че пред заветния нос съм бил В 8 ч 15 мин на 30 май 1988 г. Ура! Вече съм в Атлантика. Вече преминах всички най-трудни за навигация места. Остават около 1500 мили до Буенос Айрес в тежки Води. Ще внимавам. Оттук започнаха странните реакции. Вместо веднага да гръмна шампанското, да ударя няколко екса с любимата напитка, започнах да нанасям мястото си на картата, сетне записах В Корабния дневник успеха и ненадейно за себе си, се изправих и запях "Мила родино". Още на първите думи нещо ме преряза и се разридах. Кратко, но много силно и на глас. Затиснал устата си с шепи, виех Като професионална оплаквачка. С появилия се за няколко часа вятър избягах 100 мили. Като последни капки от бутилка на пияч се изцежда вятърът. Сега е почти нула. Цяла нощ лека мъгла покриваше фаровете на брега. Трафикьт е натоварен и отново не спах. Каша от безсъние и умора лепне върху очите ми. Ненадейното безветрие ме дразни повече от бурите. Трудно се чака. Само на 100 мили съм от точката, в която ще затворя кръга около земята. После почва реката. Оттам нататък ми е все едно.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Доживяхме - днес подготвям котвата. Сменям й веригата. Шегелите са ръждясали и трябва да ги отрежа. Имам две парчета счупена ножовка. Употребих два часа. Специално за тържествения момент слагам нова, лъскава верига. Идва ред на гуменото динги. След дълго ровене откривам помпата му. Проверявам дали всичко е готово, за да го стегна бързо. За всеки случай сменям изгнилите му въжета и съм доволен. Остава да намеря място за котвата. Преди я връзвах за предпазната стойка на носа, но половината я отнесоха вълните, а другата едва се крепи. Вече се занимавам с брегови работи. От вчера съм каботажник. Брегът е на 35 мили. Напразно цяла нощ се взирах за фара на Мар дел Плата, Който разпръсква светлина на невероятно разстояние - 42 мили. Няма да се оставя и този път на умората. Да бързам ме кара тя, ръчка ме и ме подтиква. Не бива да се озлобявам на времето и безветрието. С нищо не ми е длъжно то, че да духа непрекъснато в избрана от мене посока. Хич ги няма мислите ми. Рефлексите ми са забавени. Запъхтявам се от всяка работа. Котвеното въже беше на бухта, развих го, веднага се усука и втвърди и трябваше да го пусна в морето, за да се отпусне, после да го обера и да го наредя в чувал. Работата е проста, но след шест месеца ветроходство и една седмица безсъние става тежка и досадна. Трябва да подготвя всичко за брега, да използвам подареното от Нептун безветрие. На 37°31'3 и 56°45'\У съм. "Ревящите" са далеч, на 150 мили зад гърба ми. Снощи говорих с Джу и Борето. В Буенос Айрес ще пристигнат Маро, Ники и Наско. Забравили са да ми уредят билет за София. Китките ме болят така, че се чудя как ще я карам нататък. Не ми се иска да остана недъгав за цял живот.

 
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
 
Водата е съвсем зелена. Не е само планктон. Дори далече в океана се усеща сладката вода на река Парана, Която се изтича в огромно устие, наречено Рио де Ла Плата (река Ла Плата), краят й е до нос Сан Антонио. Пред него ще затворя кръга около земята. Там е финалът. От него нататък ще джапам в устието 180 мили до Буенос Айрес, но то е речен път, вън от обиколката. Остават ми още 70 мили. Само 70 мили. Вятърът е 1 бал. Напредваме, лодчице, не седим на едно място. Браво, Тивия! Свързани ще бъдем с тебе, докато единият рухне. Или докато успеем. Благодаря, че ме издържа и на това най-тежко плаване. Очуках те, изгуби много от спретнатия си вид, но си цяла, без аварии, само с едно раздрано платно и то 11 години развявано по всички океани. Нищо, че двигателят ти се скапа, той не прави яхтата. Нищо, че сриващите се вълни оглозгаха палубата ти, отнесоха всичко от нея и изпочупиха стойките и леринга и отвориха фуги в обшивката ти. Но ти си цяла, без аварии, годна още дълго да плаваш. След ремонта ще заживееш достойно в третата младост. Сметнах колко океана си минала - общо единадесет, два пъти нос Добра надежда в двете посоки, Торесовия проток, нос Хорн. Няма нито едно от прочутите по трудност места, по което да не си се подвизавала. И то без авария. Здрава, жива и весела. С тебе си приличаме. И двамата мразим да ни съжаляват. А и не сме за съжаление. Утре ще те вкарам в сладка речна вода. Обидна е за тебе, зная го, но за да те стегна, трябва да се доберем до Буенос Айрес. И на мене ми е неприятна тази бара с плитчини, с течения и с лудите ветрове Памперо. Без желание тръгвам по нея, но ще мине и това. Тук ни трябваше двигателят. Нищо. Знаем го - той е слабото ни място. Спах три часа и като по чудо се изгуби умората. Бодър и весел съм. Не ми треперят краката, не ми лепнат клепачите. Велико нещо е сънят. Мисля, че без храна бих издържал около месец, без вода - зависи от температурата, но без сън е невъзможно. Отпочинал съм, готов, ако потрябва, още една седмица да се влача по тази ненавистна река, която на всичкото отгоре е извън общото ми време.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Ура! На 13 юни В 13 часа и 13 минути Гринуичко време преминах на траверс фара "Сан Антонио" и навлязох в устието на река Ла Плата. С това сложих край на обиколката. Вече прокарах най-трудния път. Вече направих възможен "невъзможния път". Оттук нататък зад фара на Сан Антонио ми е все едно. Колкото дни трябва, ще плавам, без да бързам. Ако ще и да потъна, пак ще съм обиколил света. Делото е сторено! Вкусих водата, Вече сладка. Може да се пие, има лека солена жилка. Приливите и отливите смесват водите на Парана. Търся префектура Лаваж на Сан Антонио по УКВ, акумулаторите са напълно изцедени и вероятно никой не ме чува. Аржентинският кораб "Пампа" мина покрай мене и го помолих да им предаде да се свържат с посолството и да съобщят за края. Обещаха. включих радиотелефона и чух, че "Пампа" съобщи коорди­натите ми на някого, цвета на корпуса и че съм с две мачти. Определи дължината ми на 12 м. Вероятно говори с фара "Сан Антонио". Чуден ден. Слънце и студ. Нощес в рубката беше 2°. Всичко от любимия ми океан изчезна. Няма ги големите, дълги вълни. Не е свикнала Тивия да я плацикат вълнички, не от тях завъди водорасли на палубата. Няма ги албатросите и фрегатите. Няма го дори сивото море, с което така свикнах. Сега е 3 часът и слънцето пече отвисоко. Денят нарасна. Ефирът е претъпкан със словоохотливи станции. Нито горд, нито особено доволен съм. Най-вече ми се спи. Снощи отново се разминах със серия кораби. За няколко часа вятърът изчезна и силното приливно течение в реката ме помъкна към плитчина. Подготвих да хвърлям котва, но духна навреме. Сега пак спира. Остават ми около 140 мили. Според посоченото в лоцията ще бъдат срещу вятъра. За колко ли време ще ги извъртя. Тивия не е за качване, нокдауните я пообъркаха и се чувствам зле в насрещния вятър.