Предговор

(издателство "Народна младеж", София, 1985)

ОЩЕ ЕДНО ПЪТЕШЕСТВИЕ ОКОЛО СВЕТА

В едно от писмата си до Дончо, Юлия и Яна Папазови нарекох приятелите си, които тогава се намираха някъде сред Индийския океан, „дарвинисти”. Още преди да изпиша думата, знаех, че греша – нито „Тивия” се родее с „Бигъл”, нито Дончо може да се сравнява с Фицрой, а и как да търсиш сходство между екипажа на яхтата и брадатите мъжаги от английския изследователски кораб ... Има, разбира се, още много и много отлики, но аз запазих думичката, по-скоро прикътах я между другите думи, защото и сега убедено мисля, че докато пресичаше меридиан подир меридиан, докато се качваше и слизаше по паралелите, „Тивия”, а преди нея и „Джу” трупаше във все още бедния ни склад свидни факти и отправки за бъдещи научни размишления. Знам, че нагазвам в „плитки води”, но като постоянен свидетел на едно 12-летно усилие мога да твърдя, че Дончо и Юлия винаги са се отнасяли съвестно към поръките и задачите, които получаваха от различни научни институции. И друго – нашите пътешественици никога не са се нагърбвали да „майсторят” или да измислят собствени изследователски програми, напротив, те винаги са подчинявали възможностите и способностите си на признати авторитети от специализираните ни институти. И тук вероятно трябва веднага да се отбележи, че тяхното многогодишно пътешествие бе неизменно патронирано от Държавния комитет за наука и технически прогрес – патронирано и финансирано.

Преди 14 години Дончо Папазов живееше заедно с майка си в една нехигиенична, овехтяла стая, гдето дюшемето потъваше под стъпките на леглата. Върху едно от тези неустойчиви легла той начерта маршрутите на своята още несъществуваща лодка. Начертал-начертал, кому ли може да се забрани мечтателство? В онези все още бедни за пътешественичество години какви ли планове не се подреждаха. Един амбициозен техник си беше наумил да преброди водата и сушата на планетата с вседеход, цели тетрадки бяха изписани, огромни карти бяха разчертани. Тогава беше готова и една от първите ни саморъчно направени лодки. Стопанинът й, покойник вече Милчо Янчулев, смъкна още при строежа мачтата и дълги години само на двигател обикаляше с „Кирил” заливите и пристанищата на нашето Черноморие. А „добрите стари балтийки”, които и като конструкция, и като изпълнение имаха още на времето си качества за дълги пътища, дремеха по вързалите или вършеха стопанска дейност по заливите, за да „скърпват” бюджетите на почти бездейните морски клубове. В онези не чак толкова далечни години в България имаше много моряци, но нямаше морячество под ветрила ...

Едно по-подробно вклеждане в това все още близко минало може да ни донесе много усмивки и много шеги – те няма да оскърбят истината, напротив. Ден преди да отлети сеферката си „Джу” от Созополския кей, Дончо Папазов бе успял здравата да се контузи и за какво друго можеха да му шептят синините по хълбоците освен за отлагане на начинанието – пък то вероятно и е редно след толкова премеждие да отложи с някой и друг ден „по-голямото зло”. Но ... дописката за неговото първо стартиране беше „турена под печат” два дни преди произшествието, а самият вестник „Орбика”, който в ония години се търкаляше точно 48 часа в печатницата, много държеше да бъде ежедневник точно в деня на излизането си. И моя милост, автор на дописката, разбира се, какво друго да стори, освен да смъмри бъдещия пътешественик за „нетактичните” му помисли и да бди над него, когато в стартовия ден под зоркото око на ст.н.с. д-р Петър Пенчев в курортната поликлиника на Созопол се извършваше нещо като научен експеримент върху посиненото и омаляло тяло на Д. Папазов. И се започна ... В позабравената вече от мнозина ранна есен на 1970 година Дончо Папазов и сеферката му „Джу ІІ” се полюляваха из южната половина на Бургаския залив, докато ние нажежавахме керемиди за лефери и кефали. Много риба се изяде, докато Дончо линееше гладен в дървеното си коритце и докато плюнчеше изсъхналия си език със скромни планктонени порции. Двуседмичното Дончово гладуване изостри научното любопитство на Института по хранене, а понятието „планктон”, което едва що бе „вкусено” за първи път от жив българин, остана като емблема във всички следващи „набези” на лодките „Джу” ...

И така, считано от 1970 на всяка четна година по една „Джу” тръгваше на път. Всяко плаване бе фактически етап от един строен план, подготвен от няколко института, но постоянно съобразяван с основната си цел: да се изучи поведението на малка група, попаднала в мореходно спасително средство, и да се изследват хранителните качества на зоопланктона. Тъкмо поради това плаванията на Дончо и Юлия се правеха с конвенционални спасителни лодки, а храната, строго съобразена с експеримента, се получаваше по списък от Института по хранене. Още тогава се чуваха подсвирквания, някои от тях даже се превръщаха в писано слово, че плаванията не могат да имат мореходна и навигационна стойност тъкмо защото са извършвани със спасителен съд. Наскоро пак се чуха такива подявки, вероятно ще се чуват и занапред. Ние, българите, имаме неоспоримото качество да смаляваме било с присмех, било със злъч или с пила стореното от комшията или от събрата ни. Народопсихолозите са написали много изречения за това. Така се случи и с пътешествията на лодките „Джу ІІІ”, „Джу ІV” и „Джу V” – понеже били спасителни, били непотопяеми, а оттук и изводът: значи е фасулска история и няма защо да я причисляваме към героичната ни моряшка биография. Ако зависеше от неколцина професионалисти и още толкова „предани морски чада”, трябваше да подарим тези плавания на някоя държавица, която съвсем нищичко си няма. „Неколцината” не успяха да поднесат никому този „подарък”, но при сгода и сега още размахват заканата си – и то все заради интересите и морала на морячеството ни. Тъкмо заради това ще подшушнем, надявам се за сетен път, че непотопяема не значи необръщаема, че спасителната лодка е предназначена за двадесетина души, които, ако я преобърнат, по-лесно биха могли да я върнат в нормално положение от двамината наши съпрузи; спасителните лодки се конструират не за дълго плаване, а за дълго изчакване и поради това по отношение на мореходните си качества те въобще не могат да бъдат сравнявани с която и да било крайсерска яхта; тези лодки нямат баластен кил и мъчително маневрират срещу вятъра и т.н., и т.н. Какви ли не плавания са предприемани из „световния” океан: на България, на Дончо и Юлия Папазови принадлежат първите крайсерски плавания с конвенционална спасителна лодка. Нещо повече, при третото от тях те изминаха разстоянието от Южна Америка до Таити със счупена мачта. Остатъкът от нея и сега е в апартамента им ...

Тези историйки започнаха да побеляват: ако ги припомняме, то е заради някои по-скорошни писания и защото пред нас е книгата за едно околосветско пътешествие, което в някои ограничени моряшки среди бе наречено „разходка”, сиреч бе „възнаградено” съвсем по нашенски. Може би защото това е единственото плаване на Дончо и Юлия, което не бе патронирано от ДО „Воден транспорт” – мястото на Обединението този път бе заето от Българската телевизия, която закупи яхтата „Тивия” и я предостави на опитните мореплаватели за техния околосветски рейс. Но преди да тръгне по света, „Тивия” направи един „капитал” от 5200 мили, обикаляйки европейския бряг от Гданск до Созопол, с екипаж от шест непрофесионални моряци и едно момиченце, което току-що бе навършило 5 години.

След „Кор Кароли” на незабравимия кап. Георги Георгиев това бе яхтата с най-богат и най-дълъг път през моретата, а непрофесионалният й екипаж я преведе през щормове и безветрени дни и я опря до Созополския кей без нито една драскотина по борда. Десет години преди това българите не можеха да мечтаят за такова плаване даже до Одеса.

Така, преди да се „изчерпи” сред водите на океана, „Тивия”, вече имаше минало, имаше биография, а Дончо, Юлия и Яна познаваха интимно бъдещия си дом, бъдещото си „сечиво”. И това бе като че ли единствената им привилегия. Книгата пред нас, по-сполучливо композирана от предишните, спокойно и като че ли пред огнище ни разказва за двегодишното плаване, което дойде по реда си, по оня същия ред, начертан от Дончо още през пролетта на 1970 година. И не бива да се подмине без признание огромната интелектуална и психическа енергия на този българин и на тази българка, да не се отбележи ярката им способност да налагат убедително и трезво идеите си. Защото, когато една идея тръгне на път, по-голямата част от работата е вече ошетана. Днес ние имаме книга за по-малката част от огромната работа, която свършиха под флага на отечеството Дончо, Юлия и Яна Папазови.

Читателят сам ще прецени достойнствата, празнините и грапавостите на книгата. Нам ни се ще да отбележим високата й цена за онези, които с нагласа и интерес се вглеждат в дебрите на народностната ни психика. Пред тях стои самоанализът на едно семейство, тръгнало в дълъг, изпитателен път, само потърсило премеждия в живота и успяло да ги надвие къде с хумор, къде с изнурителен труд, къде с чисто нашенско си мъжество. Това е една книга, която не толкова с видяното и познатото, колкото чрез манталитета на авторите си ни приобщава към страни, хора и случки. Нейните най-добри страници не са посветени на навигационни прозрения и пресмятания, на будни нощи и безкрайни дни, не, разбира се, най-доброто са онези духовити и умно разказани случки и моменти, които ни откриват българина като гражданин на планетата, като личност, способна не само да наблюдава и да съзерцава, но и да приобщава, да придърпва към себе си разноезични, различно смесени люде и да ги подрежда според една чисто наша си система за оценка. В калабалъка на големия свят човек лесно би се объркал или смутил, лесно би се подвел или запънал, лесно е това наистина, но за неподготвените, за недружелюбните, за престорените. Книгата на Дончо и Юлия Папазови ни стопля с умението си да ни примамва към изчистени от предвзетост и лицемерие контакти с пъстрия свят на мореплаватели и сухоземни люде, които тръгват към „Тивия” не само като към кътче от България, но и като към кътче от света. А това вече е достойнство на екипажа и на авторите.

Тази книга е и свидетелство за израстването на едно българско дете, първото и единствено засега, в най-чуждите на общата ни душевност условия. Едно българче започва да срича кирилицата между бордовете на яхта, зареяна някъде сред океана, някъде накрай света ... Само този факт е достатъчен, за да се подмамим към останалото и да възразим на онези, които биха ни рекли: да, дете на родители с възможности. Не, дете с възможности ...

Вече четири години „Тивия” бездейно се клатушка край сеферките на Созополския кей. Преди време плаването с нея изглеждаше на тоя и на оня едва ли не разходка. Но последните страници от биографията й не ни ли убеждават, че ако е разходка, то тя е възможна за много, много малко от нас! Книгата, която имате в ръка, може би ще ви подсети и за това ...

Димитър Езекиев