Предговор и откъси
към 'С Джу през Атлантика'
(издателство Народна Младеж, София, 1975)
Жаждата за надживяване печели привърженици. Когато през 152 пресякох Атлантическия океан върху гумена лодка наречена "Еретик”, без да отнасям със себе си, нито храна, ни вода, мнозина ме обявиха за луд. А всъщност желанието ми беше да се озова в същите условия, в които попадат корабокрушенците – без храна и вода и като връх – в пълно отчаяние. Жаждата биваше утолявана с морска вода, със сока от рибите и дъждовната вода; гладът бе премахнат ядейки жива риба, а скорбутът – чрез планктон; отчаянието също трябваше да бъде победено. В това се състоеше експедицията „Еретик”. И може би моят опит получи най-добър отзвук в България. Още през 1969 година трима млади българи прекараха няколко дни само с морска вода и планктон. И сега, приключението, за което ще четете. То показва страстта към морето, жаждата за живот, динамиката на една ентусиазирана младеж. С радост им благодаря тук и им вдъхвам кураж: те помагат на каузата в стремежа за надживяване. Фактът, че именно българските младежи подеха факела ме прави още по-щастлив да бъда капитан от далечното плаване на българския флот. Браво приятели мои, вие сте мои синове и мой екипаж!
Ален Бомбар, Главен представител на Научната фондация „Пол Рикар”, Морска обсерватория, Франция
С ДЖУ през Атлантика” (1975). Ето няколко откъса:
8 май - ден първи
Дончо: Сами! Най-после сами! Сега ще покажем какво можем. Чувствам се като състезател. Добре подготвен и сигурен в успеха…
Мислите ми са в Океана. Как ли изглежда? Не сме го виждали нито от бряг, нито от въздуха…
Това, че сме първите хора, които пресичат океан, без да са го виждали не ме смазва…
Явно океанът е решил да ни посрещне ласкаво. Седя на румпела и си мисля за хубави неща. Странно, но съм сигурен в себе си, в успеха.
Джу: В главата ми се върти само Яна. Очите й, смехът й, ръцете й, гласът й…
Много лошо за начало. Нищо не остана от радостта и облекчението от тръгването.
Хващам румпела…лодчицата ни леко се изплъзва от вълните и оранжева, и възбудена се напряга напред…
Май успявам да не мисля за нищо.
19 май - ден дванадесети
Дончо: На около 45 мили от Гранд Канария сме. Лоша нощ изкарахме. Видяхме няколко кораба. Могъщи вълни…Джуто изкара почти сама вахтата. За първи път от 8 дни спах цели 2 часа. После смених Джуто. Тя беше смутена и странно развълнувана. Изглежда не й е било леко…
С нетърпение чакам да свърши бурята и да влезем в предишния ритъм – вахта, пет часа сън, вахта. Сега трябва да дежурим и двамата…
Отново ни залива вълна. Изгребването с кофи ме сгрява. Непрекъснато сме мокри, но не ни е студено…
27 май – ден четиринадесети
Дончо: Хвърлихме прочутите мрежи за планктон…Хванахме огромно количество – 300 грама…
Не сме разочаровани от гадния вкус, защото нищо друго не сме очаквали. От днес без изключение всеки ден ще ловим планктон.
Джу: Чудя се какво те кара да се качиш на лодка, да те заливат вълни, да те пече слънце, да не спиш, да гладуваш и от момента, в който се отделиш от брега, да се стремиш към друг бряг. Може би някъде сред вълните усещаш, че си само частица от движението, че си хванал времето и се разпореждаш с него, както можеш. Ние с Дончо не сме по-различни от другите. Само сме впрегнали цялата си енергия.
7 юни – ден двадесет и пети
Джу: Днес е рождения ми ден. Двадесет и деветия. Морето е сиво-синьо. Плуват разкъсани бавни облаци. Просторно, спокойно и много красиво е. С всяка част от себе си усещам вятъра, облакът, който се движи, звездите, които падат. Лежа между небето и морето и всичко губи смисъл и острота.
2 юли – ден петдесети
Джу: Вали. Вече 50 дни сме в океана. Вятър пак няма, но поне се промени времето. По-добре проливен дъжд, отколкото това убийствено слънце. Тече от всички ръбове на люка, но ние сме си намерили сухо място, свили сме се и ни е уютно. Слушаме музика, пушим, говорим си. Отвън се излива порой и тропа по покрива на рубката. Почти не се движим. Само вълните ни люлеят. И двамата сме с надеждата, че като спре дъждът ще духне най-после нашият вятър! Изкъпахме се на дъжда.
8 юли – ден петдесет и шести
Джу: Страшни нощи прекарваме. По целия хоризонт отпред се святка. Във въздуха се носи напрежение. От време на време се показва част от огромна жълта луна и вълните оживяват като призраци. И двамата си мислим, че тук се зараждат ураганите, но не казваме нито дума...Вече виждаме и чайки. Сушата се усеща във въздуха.
Дончо: Точно преди два месеца, на 8 май, тръгнахме от Гибралтар. Сега сме почти пред края. Остават 7-8 дни. Няма време за равносметки. Дотук успяхме…
Духа хубав вятър. Времето е променливо. От няколко дни сме в зоната, в която неизбежно минава центъра на урагана. Остават 2-3 дни опасност. Сега просто следваме пътя на ураганите. И чакаме хубавото.
11 юли – ден петдесет и девети
Дончо: Най-трудната нощ. Уморени сме като коне. Не сме мигнали...
При залез слънце съзрях скала…по напред от очакваното сме и в центъра на три плитчини с пръснати подводни скали и рифове. Сърцето ми е свито от бурята, с тези начумерени гребени и страшен вятър. Ако попаднем на риф, ще се разбием. Слънцето залезе и ни обви тъмнина. После падна мъгла. Ненадейно вятърът смени посоката. Вълните настръхнаха и почнаха да ни заливат…
Мокри до кости, преуморени от вадене на вода и взиране в тъмнината, чакаме зората.
13 юли – ден шестдесет и първи
Джу: Възможно ли е тъкмо сега, на три дни път, да спре вятърът. Цял ден си повтарям, че не може да бъде, че ей сега ще задуха. Та аз в мислите си вече съм пристигнала на суша и в София. И вече галя Яна.
Дончо: Цветът на водата се промени. Стана светлозелен. Отново лек ветрец и слаб ход. Джуто видя Кабо Мейси. Ура!
Ако всичко е нормално, утре е краят.
Точно такъв живот обичам. За радостта, че си се оправил, за приятното чувство, че си накрая на силите си, надделял и можеш още, заради познатата отпуснатост и липса на всякакви мисли след голямо усилие, заради прекрасното море в буря човек си струва да мине океана.